Звукът на цигулките „Страдивариус“ се дължи на дървесина, расла по време на Малката ледникова епоха.

Изследване на учените Хенри Грисино-Майер от Университета в Тенеси и Лойд Бъркъл от Колумбийския университет, публикувано през 2003 г., потвърждава климатичната теория за звука на Страдивариус. Те установяват, че периодът от 1645 до 1715 г., известен като Минимум на Маундер, е довел до рязко забавяне на растежа на дърветата в Централна и Южна Европа. Това е довело до образуването на изключително тесни годишни пръстени и висока плътност на дървесината.Антонио Страдивари е творил именно в този „Златен период“, използвайки смърч от италианските Алпи, който е растял при тези специфични условия. Високата плътност на материала позволява на звуковите вълни да се движат по-бързо и по-равномерно през тялото на инструмента. Съвременните дървета растат по-бързо поради по-топлия климат, което прави дървесината им по-пореста и по-малко ефективна за акустичен резонанс.Освен климата, изследвания с компютърна томография показват, че Страдивари е използвал и специални химически обработки. Анализи на Тексаския университет A&M откриват следи от боракс, хром и желязо, които са служили за защита срещу насекоми, но допълнително са втвърдили дървесината. Комбинацията от уникалния климат и тези занаятчийски техники прави инструментите практически неповторими днес.