Някои пустинни дюни издават силен бучащ звук, известен като „пеещи пясъци“.

Феноменът на пеещите пясъци е документиран още от Марко Поло по време на неговите пътувания през 13-ти век, но научното му обяснение е формулирано едва в съвремието. За да се произведе звук, пясъчните зърна трябва да са кръгли, да съдържат силициев диоксид и да имат специфична влажност под 0.1%. Изследвания на учени от Калифорнийския технологичен институт (Caltech) показват, че честотата на звука зависи от размера на песъчинките и скоростта на тяхното движение по време на лавината.Когато пясъкът се свлича, триенето между слоевете създава вибрации, които се усилват от самата структура на дюната, действаща като резонаторна кутия. Измерените нива на шума могат да достигнат до 105 децибела, което е съпоставимо със силата на моторна резачка или преминаващ влак. Честотите обикновено варират между 65 и 120 херца, създавайки нисък, плътен тътен, който може да се чуе на разстояние до 10 километра.Едно от най-известните места за наблюдение е дюната „Келсо“ в пустинята Мохаве, САЩ, където пясъкът пее в ниско „ми“. Проучване, публикувано в списание „Physical Review Letters“ през 2012 година, разкрива, че синхронизираното движение на милиарди песъчинки е ключът към този акустичен ефект. Ако зърната не са с еднакъв размер, те не могат да се движат в синхрон и звукът просто не се появява. Този рядък процес е пример за самоорганизация в природата, при която хаотичното движение се превръща в хармоничен звук.