Космическите апарати използват планетите като „гравитационни прашки“, за да пестят гориво и да се ускоряват.

Гравитационната маневра се основава на принципа за запазване на импулса и енергията. Когато космически апарат навлезе в гравитационното поле на планета, той се ускорява спрямо Слънцето, като отнема нищожна част от орбиталната енергия на самата планета. Този процес може да увеличи скоростта на сондата с десетки хиляди километри в час без използването на допълнително гориво.Първото успешно теоретично описание на този метод е направено от съветския учен Юрий Кондратюк през 1918 г. Практическото му приложение започва през 1974 г. с мисията на НАСА „Маринър 10“, която използва Венера, за да достигне Меркурий. Това доказва, че планетите могат да служат като естествени ускорители в открития Космос.Един от най-впечатляващите примери е мисията „Вояджър 2“, стартирала през 1977 г. Благодарение на поредица от гравитационни маневри покрай Юпитер, Сатурн и Уран, апаратът успява да достигне Нептун много по-бързо, отколкото би било възможно с директен полет. Без тази технология сондата би изисквала огромни количества гориво, които е невъзможно да бъдат изведени в орбита.През 2007 г. сондата „Нови хоризонти“ прелетя покрай Юпитер, което увеличи скоростта ѝ с около 14 000 км/ч. Това съкрати пътуването ѝ до Плутон с цели три години. Днес гравитационните маневри са стандартна практика за всяка мисия до външните планети на Слънчевата система.