Свиренето с уста в театъра се счита за лоша поличба, тъй като в миналото е било сигнал за спускане на тежки декори.

Традицията на театралното суеверие срещу свиренето датира от 17-и и 18-и век, когато театрите са наемали моряци за работа със сложните системи от въжета и скрипци. Моряците са били предпочитани заради опита им с такелажа на големите ветроходни кораби, където комуникацията чрез подсвиркване е била стандарт. В шумна среда тези звукови сигнали са били единственият начин за координиране на действията по вдигане и спускане на платна или тежки товари.В театралния контекст специфични кодове с подсвиркване са указвали кога да се смени фонът или да се спусне завесата. Тъй като декорите са тежали стотици килограми и са били окачени директно над главите на изпълнителите, всяка грешка в комуникацията е била потенциално фатална. Случайно подсвиркване от актьор е можело да доведе до падане на тежък предмет, което е превърнало практиката в символ на опасност и нещастие.Въпреки че съвременните театри използват електронни комуникационни системи и интеркоми, традицията остава жива в професионалните среди по целия свят. Ритуалът за „пречистване“ след случайно свирене включва напускане на сградата, завъртане около оста си и искане на разрешение за повторно влизане. Това показва колко дълбоко е вкоренена морската култура в историята на сценичните изкуства, запазвайки се дори в дигиталната ера.