Старите книги ухаят на ванилия заради разграждането на лигнина в хартията.

Процесът на стареене на хартията е сложна химическа реакция, известна като киселинна хидролиза. Хартията, произведена от дървесна пулпа между средата на 19-ти век и края на 20-ти век, съдържа големи количества лигнин. Лигнинът е сложен полимер, който държи дървесните влакна заедно, но е химически нестабилен при излагане на светлина и кислород.Когато лигнинът се разгражда, той отделя десетки летливи органични съединения (VOCs). Сред тях са бензалдехид, който мирише на бадеми, и етилбензен, който има леко сладък аромат. Най-разпознаваемото съединение обаче е ванилинът, който е химически идентичен с екстракта от ванилови зърна.През 2009 г. изследователи от Университетския колеж в Лондон (UCL) публикуват проучване в списанието 'Analytical Chemistry'. Те описват метод, наречен 'материална деградатомика', който анализира миризмите на старите книги. Чрез изследване на концентрацията на тези газове, учените могат да определят химическото състояние на книгата, без да повреждат страниците.Този специфичен аромат е толкова ценен за културното наследство, че през 2017 г. изследователи от Heritage Science разработиха 'Колело на миризмите на историческата хартия'. То помага на архивистите да идентифицират признаци на разпад в ранни етапи. Днес много съвременни хартии се произвеждат без лигнин, което означава, че новите книги вероятно никога няма да развият същия емблематичен аромат.