Излезлите от употреба сателити се изпращат в „орбита-гробница“, за да не застрашават работещите апарати.

„Орбитата-гробница“ (graveyard orbit) е разположена на около 36 050 км над Земята, което е приблизително 300 км над активната геостационарна орбита. Този механизъм се прилага основно за големи комуникационни спътници, тъй като деорбитирането им и изгарянето им в атмосферата би изисквало огромно количество гориво. Междуведомственият координационен комитет по космически отпадъци (IADC) определя специфични насоки за това колко точно гориво трябва да запазят операторите за тази последна маневра.Процесът е критичен, защото в геостационарната орбита местата са ограничени и всеки неработещ апарат представлява риск от сблъсък. При скорост от хиляди километри в час дори малка отломка може да унищожи работещ сателит на стойност стотици милиони долари. През 2002 г. Международният съюз по далекосъобщения официално въведе изискването за преместване на спътниците в края на техния живот, за да се запази космическото пространство чисто.Ако един сателит остане в активната зона, той може да се превърне в част от „Синдрома на Кеслер“ – теоретичен сценарий, при който гъстотата на обектите в орбита е толкова висока, че един сблъсък предизвиква каскада от нови сблъсъци. Изтласкването нагоре в гробничната орбита гарантира, че апаратът няма да пресече пътя на нови мисии в продължение на поне 100 години. Този метод е стандартна практика за институции като НАСА и Европейската космическа агенция (ESA) от десетилетия.