Древногръцките трагедии са създадени за катарзис – емоционално пречистване чрез състрадание и страх.

Концепцията за катарзис е дефинирана за първи път от Аристотел в неговото съчинение „Поетика" около 335 г. пр.н.е. Той описва трагедията като имитация на сериозно действие, което чрез състрадание и страх води до пречистване на тези чувства. Според Аристотел това не е просто развлечение, а жизненоважен социален и психологически механизъм за поддържане на психичното здраве на гражданите.По време на Великите Дионисии в Атина хиляди зрители се събирали в Театъра на Дионис, за да наблюдават творбите на Есхил, Софокъл и Еврипид. Тези представления са били финансирани от държавата, което подчертава тяхното значение за обществения ред. Гледайки как герои с висок статус падат поради своята „хамартия" (трагична грешка), публиката е преживявала интензивен емоционален отклик.Съвременната психология потвърждава ефекта на катарзиса чрез изследвания върху емпатията и огледалните неврони. Когато наблюдаваме чуждо страдание, мозъкът ни активира зони, свързани с нашето собствено емоционално преживяване. Това позволява на индивида да обработи потиснати страхове без реална опасност за себе си. Историческите данни показват, че театърът е служил като мощен инструмент за социално сближаване и етично образование в античното общество.