Думата „горчица“ на английски и френски произлиза от латинското „mustum ardens“, което означава „горяща мъст“.

Етимологията на думата „mustard“ (горчица) отвежда директно към латинските думи „mustum“ (младо вино или мъст) и „ardens“ (горящ). Първите писмени доказателства за приготвяне на горчица се откриват в римски текстове от I век сл. Хр., по-специално в трудовете на Колумела и Апиций. Те описват смесването на смлян синап с оцет, сол и мед, но най-често използваната течност в лозарските региони е била прясната гроздова мъст.Химическият процес зад лютивината се дължи на ензима мирозиназа, който се активира при контакт на счуканите семена с течност. Когато синапът се смеси с киселинна течност като гроздов сок, се освобождават изотиоцианати, които предизвикват усещането за парене в носа и гърлото. Римляните пренасят тези рецепти в Галия, където монасите в манастирите започват масово производство през Средновековието.През 1292 г. в Париж вече се споменават професионални производители на горчица, но Дижон се утвърждава като лидер през 1382 г., когато получава изключителни права за производство. Решаващ момент е 1856 г., когато Жан Нежон от Дижон заменя традиционния оцет с „вержу“ (сок от неузряло грозде), което прави вкуса по-фин и по-малко кисел. Днес горчицата е една от най-продаваните подправки в света, като годишната консумация само във Франция надвишава 30 000 тона.