Мозъкът използва допамина като „вътрешна гравитация“, която ни привлича към очакваните награди.

Концепцията за допамина като „вътрешна гравитация“ се основава на изследвания върху мезолимбичния път в мозъка. Проучване на Станфордския университет, публикувано в списание Nature, показва, че нивата на допамин се покачват прогресивно, докато субектът се приближава към своята цел. Този феномен е известен като „допаминов градиент“ и обяснява защо мотивацията ни нараства в края на дадена задача.Невробиологът Робърт Саполски подчертава, че допаминът е свързан с очакването, а не с консумацията. В експерименти с примати е установено, че най-високите нива на допамин се отделят в момента между сигнала за награда и самото ѝ получаване. Това доказва, че химикалът ни подтиква към действие, вместо просто да ни кара да се чувстваме добре след успеха.Този механизъм е еволюционно заложен, за да гарантира, че предците ни ще положат необходимите усилия за намиране на храна или партньор. Когато очакваната награда е близо, вентралната тегментална зона (VTA) изпраща мощни сигнали към нуклеус акумбенс. Това създава усещане за неотложност, което ни кара да преодоляваме препятствията в последния момент.Интересно е, че ако наградата е несигурна, нивата на допамин могат да се удвоят. Това обяснява пристрастяването към хазарта и социалните мрежи, където резултатът не винаги е гарантиран. Мозъкът буквално се „влюбва“ в процеса на преследване, превръщайки допамина в най-мощния инструмент за оцеляване и прогрес.